Текст: Лъ­че­зар Ге­ор­ги­ев

Чл. 3 на За­ко­на за вис­ше­то об­ра­зо­ва­ние (ЗВО) гла­си: „Вис­ше­то свет­ско об­ра­зо­ва­ние е не­за­ви­си­мо от иде­о­ло­гии, ре­ли­гии и по­ли­ти­чес­ки док­три­ни. То се осъ­ще­ствя­ва в съ­от­вет­ствие с об­що­чо­веш­ки­те цен­нос­ти и на­ци­о­нал­ни­те тра­ди­ции.“ Имен­но за един от най-важ­ни­те еле­мен­ти на на­ци­о­нал­ни­те тра­ди­ции – ези­ка – ще ста­не ду­ма в то­зи ма­те­ри­ал. То­ва е на­ча­ло­то на по­ре­ди­ца от ма­те­ри­а­ли за про­бле­ми­те на вис­ше­то об­ра­зо­ва­ние в на­шия уни­вер­си­тет (и не са­мо), ко­и­то ще из­ли­зат пе­ри­о­дич­но в тая руб­ри­ка.

По вре­ме­то, ко­га­то ав­то­рът бе­ше сту­дент в то­га­ваш­ния Висш ма­шин­но-елек­тро­тех­ни­чес­ки ин­сти­тут (ВМЕИ), се изу­ча­ва­ше стран­на дис­цип­ли­на – „Ор­га­ни­за­ция и за­щи­та на на­се­ле­ни­е­то и на­род­но­то сто­пан­ство“ (ОЗННС). Ма­кар че не бе иде­о­ло­ги­чес­ка, тя от­пад­на от учеб­ни­те пла­но­ве по­ра­ди пог­реш­но­то схва­ща­не, че т. нар. „Сту­де­на война“ е при­клю­чи­ла. (Как­то виж­да­ме през по­след­ни­те го­ди­ни, то­ва съв­сем не е та­ка!) Уда­ре­ни­е­то в нея се по­ста­вя­ше вър­ху за­щи­та­та от оръ­жи­я­та за ма­со­во по­ра­зя­ва­не (ОМП). Под ОМП то­га­ва се раз­би­ра­ха три ви­да оръ­жия – яд­ре­но, хи­ми­чес­ко и бак­те­ри­о­ло­ги­чес­ко. Още то­га­ва се под­це­ня­ва­ше и още ед­но, из­клю­чи­тел­но важ­но оръ­жие за ма­со­во по­ра­зя­ва­не – ин­фор­ма­ци­он­но­то. За раз­ли­ка от из­бро­е­ни­те смър­то­нос­ни оръ­жия, то не е на­со­че­но към пря­ко фи­зи­чес­ко уни­що­жа­ва­не на про­тив­ни­ка, а към це­лия ком­плекс от про­це­си, про­ти­ча­щи в чо­веш­кия мо­зък, кой­то на­ри­ча­ме с раз­лич­ни ду­ми – ми­съл, ду­ша и т. н.

От­то­га­ва из­те­че мно­го во­да. Пре­мах­на­та бе за­дъл­жи­тел­на­та во­ен­на служ­ба, ка­то въ­о­ръ­же­ни­те си­ли на ре­пуб­ли­ка­та ми­на­ха на из­ця­ло про­фе­си­о­нал­на ос­но­ва. Съ­от­вет­но от­пад­на и на­чал­но­то во­ен­но обу­че­ние на сред­но­школ­ци­те. Но про­б­ле­ми­те на ин­фор­ма­ци­он­на­та вой­на ни­ко­га не са би­ли за­ся­га­ни до­с­та­тъч­но ни­то в иде­о­ло­ги­чес­ки­те дис­ци­пли­ни, ко­и­то то­га­ва се изу­ча­ва­ха на­вся­къ­де, ни­то в чис­то воен­ни­те. То­ва бе греш­ка.

Ин­фор­ма­ци­он­ни­те оръ­жия (ИО) би­ват два ви­да – с на­со­че­но и с не­на­со­че­но дейс­твие. По ана­ло­гия с ан­те­ни­те, фор­ма­та на ди­а­гра­ма­та на на­со­че­ност на на­со­че­ни­те ан­те­ни и ИО е кап­ко­вид­на, а на не­на­со­че­ни­те ан­те­ни и ИО – кръ­го­ва. По от­но­ше­ние на ези­ка и дру­ги­те еле­мен­ти на кул­ту­ра­та има­ме не­на­со­чено дейс­твие. Не­се­ри­оз­но е да се мис­ли, че има ня­ка­къв „за­го­вор“ сре­щу на­ша­та или коя да е дру­га кул­ту­ра. Про­с­то ин­фор­ма­цион­но­то по­ле око­ло най-сил­на­та дър­жа­ва на пла­не­та­та е по-сил­но от вся­ко­га. Ако срав­ним днеш­но­то по­ло­же­ние на не­ща­та с то­ва по вре­ме­то на Древ­ния Рим – най-сил­на­та дър­жа­ва на ан­тич­ност­та – ще ви­дим се­ри­оз­ни раз­ли­ки. Она­зи дър­жа­ва е би­ла мно­го­на­ци­о­нал­на и мно­го­е­зич­на. Офи­ци­ал­ни­ят език в нея е бил ла­тин­ски­ят (по-точ­но т. нар. „вул­га­рен ла­тин­ски“, кой­то мно­го се раз­ли­ча­ва от „мърт­вия“ ла­тин­ски език, из­полз­ван и до­се­га в ка­то­ли­чес­ка­та цър­ква, так­со­но­ми­я­та, ме­ди­ци­на­та и пра­во­то.) Но уп­рав­ля­ва­щи­ят елит е го­во­рел ос­нов­но на ста­ро­гръц­ки. А в из­точ­на­та част на стра­на­та ста­ро­гръц­ки­ят е бил ос­нов­ни­ят език. Виж­те над­пи­си­те във вар­нен­ския Ар­хе­о­ло­ги­че­с­ки му­зей от то­ва вре­ме – поч­ти ня­ма да срещ­не­те над­пи­си на ла­тин­ски, а са­мо на ста­ро­гръц­ки. Ос­вен си­ла­та на оръ­жи­е­то и въ­об­ще на при­ну­да­та в Рим е ня­ма­ло дру­ги сред­ства за ут­вър­жда­ва­не на ла­тин­ския език. Но как­то се виж­да, това по при­ну­да не ста­ва. Не е ста­на­ло ни­то то­га­ва, ни­то при Чин­гис хан, ни­то при Луи XIV, ни­то при кра­ли­ца Вик­то­рия, ни­то при по­мо­ха­ме­данч­ва­не­то на Ро­до­пи­те, ни­то при ру­мън­ските опи­ти за аси­ми­ла­ция на Юж­на Доб­ру­джа (1918–1940 г.).

Дне­ш­но­то по­ло­же­ние е съв­сем раз­лич­но. Древ­ни­ят Рим е мо­жел са­мо да меч­тае за та­ки­ва сред­ства като пе­ча­та, ки­не­ма­то­гра­фа, ра­ди­о­то, те­ле­ви­зи­я­та, т. нар. „ин­фор­ма­ци­он­ни аген­ции“, Ин­тер­нет и др., ко­и­то са на раз­по­ло­же­ние на днеш­на­та най-сил­на струк­ту­ра в све­та – свръх­дър­жа­ва­та, на­ре­че­на „Uni­ted States of Ame­ri­ca“. По­ра­ди по­греш­но въз­при­е­ма­не на зна­че­ни­е­то на ду­ма­та „щат“ (ко­я­то в бъл­гар­ския и рус­кия език има съв­сем друг сми­съл) и под рус­ко вли­я­ние за име­то на та­зи дър­жа­ва се е на­ло­жи­ло сък­ра­ще­ни­е­то САЩ.

(В т. 4 на ал. 1 от чл. 56 от го­ре­спо­ме­на­тия ЗВО е за­пи­са­но, че чле­но­ве­те на ака­де­мич­ния със­тав са длъ­ж­ни „да не про­веж­дат по­ли­ти­чес­ка или ре­ли­ги­оз­на дей­ност във вис­ше­то учи­ли­ще“. Ве­ро­ят­но се има пред­вид най-ве­че про­па­ган­да­та и / или аги­та­ци­я­та. Но в обсъж­да­не­то на ин­фор­ма­цион­но­то вли­я­ние на коя да е дър­жа­ва ня­ма ни­ка­к­ва по­ли­ти­ка. Не пра­ви из­клю­че­ние и един­стве­на­та в мо­мен­та свръх­дър­жа­ва.)

Раз­би­ра се, не ста­ва ду­ма са­мо за въз­мож­но­сти­те на та­зи дър­жа­ва­ в тес­ния сми­съл. Не по-мал­ки въз­мож­но­сти имат и раз­лич­ни­те не­пра­ви­тел­ств­ени ор­га­ни­за­ции, фон­да­ции и др. п., ко­и­то се полз­ват с без­ре­зерв­на­та под­кре­па на дър­жа­ва­та, чи­я­то ос­нов­на за­да­ча е да об­служ­ва ин­те­ре­си­те на си­ли­те, ко­и­то сто­ят зад тях. Но да се сър­дим на те­зи си­ли, че съ­ще­ству­ват и дейс­т­ват, е все ед­но да се сър­дим на Оке­а­на за бу­ри­те и на Зе­мя­та за зе­ме­тре­се­ни­я­та. То­ва са обек­тив­ни да­де­но­с­ти и са­мо рав­ни по си­ла и об­рат­ни по по­со­ка да­де­но­с­ти мо­гат да ги про­ме­нят. И тъй ка­то ня­ма­ме та­зи си­ла, не ни остава ни­що дру­го ос­вен да се мъ­чим да се за­па­зим и да се на­дя­ва­ме, че го­ре­спо­ме­на­ти­те си­ли ще от­слаб­ват с те­че­ние на вре­ме­то, а но­во­об­ра­зу­ва­ни­ят ва­ку­ум на си­ла­та ще се за­пъл­ни с по-ща­дя­щи ни си­ли. А на­ро­дът каз­ва, че кой­то сам се па­зи, и бог го па­зи!

Има ед­на мно­го ху­ба­ва ле­ген­да за Кра­ли Мар­ко. Ето как сби­то и яс­но я раз­каз­ва Алек­сан­дър Те­о­до­ров – Ба­лан: „Праз­но­то си вре­ме Мар­ко пре­ка­рва по хлад­ни ме­ха­ни, дето пие ста­ро ви­но с вед­ро и по три дни и три но­щи на­ред. По­чи­ва ли си под ня­кое дър­во, кло­ни­те му се сла­гат и вди­гат, ко­га­то той вди­ша и из­ди­ша. Си­ла­та му из­пър­во е тол­ко­ва го­ля­ма, че да има зе­мя­та ръч­ка, той би я пре­вър­нал; но вед­нъж дя­до Гос­под се спрял с ед­на тор­ба пръст край пъ­тя, по кой­то имал да ми­не Мар­ко, та го по­мо­лил да му за­диг­не тор­ба­та. Мар­ко опи­тал с вър­ха на ко­пи­е­то, не мо­гъл; на­вел се да я по­е­ме с ръ­ка – в туй вре­ме се пре­пу­ка­ли на ко­ня под­пру­ги­те и юна­кът из­гу­бил по­ло­ви­на­та си си­ла; вмес­то нея дя­до Гос­под му дал хит­рост.“

Та та­ка и с на­шия аме­ри­кан­ски юнак, кой­то си въ­об­ра­зя­ва, че вла­дее Зе­мя­та. От­слаб­ва, но и за­хит­ря­ва. Нор­мал­но! Мно­го юна­ци пре­ди не­го са се опит­ва­ли да я за­вла­де­ят, но без­ус­пеш­но. И все пак все­ки от тях е уп­раж­ня­вал кул­тур­ното си вли­я­ние по­не вър­ху съ­се­ди­те си. В на­ша­та ис­то­рия най-дъл­го кул­тур­но вли­я­ние е уп­раж­ня­ва­ла Ви­зан­тия. В по­вест­та си „Иван Алек­сан­дър“ Иван Ва­зов об­ръ­ща вни­ма­ние на то­ва, че име­на­та на всич­ки дър­жав­ни длъж­но­с­ти са вза­им­ства­ни от ро­ме­и­те. Тол­ко­ва го­ля­мо е би­ло под­ра­жа­ни­ето ни, ко­е­то до­ри по вре­ме на тур­ско­то роб­ство се про­я­вя­ва ка­то гър­че­ене сред по-за­мож­ни­те сло­е­ве. (Съ­що ка­то в Древ­ния Рим – вж. по-го­ре!) По вре­ме на от­но­си­тел­но крат­ка­та до­ми­на­ция на раз­лич­ни­те Ве­ли­ки си­ли у нас те уп­раж­ня­ват и съ­от­вет­но­то си вли­я­ние вър­ху ези­ка ни. На­при­мер ав­то­рът на те­зи ре­до­ве пом­ни ня­кои тер­ми­ни, ко­и­то се из­полз­ва­ха във Въ­о­ръ­же­ни­те ни си­ли по не­го­во вре­ме и ко­и­то про­из­хож­да­ха от Ру­сия – дър­жа­ва­та, ко­я­то ги е съз­да­ла след Ос­во­бож­де­ни­е­то – „меш­ка“, „сум­ка“, „об­ра­зов­ка“, „бля­ха“, „са­ла­га“ и др. Във вар­нен­ския На­уч­но-про­из­вод­ствен ком­би­нат „Чер­но мо­ре“, в кой­то про­из­веж­дах­ме раз­лич­ни во­ен­ни и граж­дан­ски ра­да­ри, съ­що се из­полз­ва­ха дос­та рус­ки ду­ми – на­при­мер „струб­ци­ны“, „бир­ки“ и до­ри „ле­пес­то­ци“, по­бъл­га­ре­но мно­жест­ве­но чис­ло от „ле­пес­ток“ (пра­вил­но­то мно­жест­ве­но чис­ло на рус­ки е „ле­пест­ки“). А пък в на­шия ин­сти­тут (се­га уни­вер­си­тет) за из­пит, на кой­то има са­мо две въз­мож­ни оцен­ки – взел и не­взел из­пи­та – се из­полз­ва­ше рус­ка­та ду­ма „за­чёт“ (об­рат­на­та ду­ма „не­за­чёт“ не се из­полз­ва­ше). То­ва бе­ше до­сад­но, но съв­сем не­вин­но в срав­нение с по­то­па от анг­лий­ски ду­ми, кой­то ни за­ля след един обик­но­вен но­ем­врий­ски след­обед в ре­зи­ден­ция „Бо­я­на“ пре­ди 30 го­ди­ни, от­при­щил на­ча­ло­то на т. нар. „про­мя­на“.

Вли­я­ни­е­то на ед­на кул­ту­ра ни­ко­га не мо­же да бъ­де са­мо от­ри­ца­тел­но. На­при­мер тур­ска­та кух­ня е ос­та­ви­ла своя от­пе­ча­тък вър­ху на­ша­та, как­то и тур­ско­то на­род­но твор­чест­во, ос­та­ви­ло ни по­сло­ви­ци ка­то „İt ürür, ker­van yürür“ (в сво­бо­ден пре­вод „Ку­че­та­та си ла­ят, кер­ва­нът си вър­ви“) и „Zor­la gü­zel­lik ol­maz“ (в сво­бо­ден пре­вод „На­си­ла ху­бост не ста­ва“). А аме­ри­кан­ска­та кул­ту­ра са­мо джа­зо­ва­та му­зи­ка да ни бе­ше да­ри­ла, пак ще­ше да е дос­та­тъч­но да я спо­ме­нем с доб­ро. Му­зи­ка, въз­ник­на­ла от син­те­за на кул­ту­ра­та на ро­би­те, до­кар­ва­ни с ко­ра­би от Аф­ри­ка (при ко­е­то са за­ги­на­ли ми­ли­о­ни чо­веш­ки съ­щес­тва!) и „бе­ли­те гос­по­да­ри“. Да не го­во­рим за ве­ли­ки твор­ци ка­то Джордж Гер­шу­ин, Марк Твен, Джек Лон­дон, Ър­нест Хе­мин­гу­ей и др. Това се отнася и за не тол­ко­ва из­вест­ни­те, но не по-мал­ко ве­ли­ки ин­же­не­ри като глав­ния ар­хи­тект на мик­ро­про­це­сор­на­та ар­хи­тек­ту­ра „P6“ Ро­бърт Ко­лу­ел и съз­да­те­ля на ези­ка за про­гра­ми­ра­не „C“ и опе­ра­ци­он­на­та сис­тема „Unix“ Де­нис Ри­чи. Аме­ри­кан­ци с при­нос за кул­тур­ния и тех­ни­чес­ки про­грес на чо­ве­чест­во­то!

И не по­ра­ди обек­тив­но съ­щест­ву­ва­що­то кул­тур­но вли­я­ние с не­на­со­че­но дейс­твие, а по­ра­ди го­ре­спо­ме­на­то­то на­ше под­ра­жа­ние, та­ка доб­ре осмя­но в „Кри­во­раз­бра­на­та ци­ви­ли­за­ция“ на Доб­ри Вой­ни­ков още през 1871 г., пре­диш­но­то гър­че­е­не, фран­че­е­не, нем­че­е­не и ру­се­е­не се пре­вър­на в аме­ри­ка­не­е­не. То­зи път – ма­со­во, по­ра­ди въз­дейс­тви­е­то на съ­щи­те сред­ства за вли­я­ние вър­ху ма­си­те, за ко­и­то ста­на ду­ма по-го­ре.

Ето ня­кои при­ме­ри за ма­со­во из­пол­зва­ни не­о­ло­гиз­ми и дру­ги фор­ми, по­вли­я­ни от анг­лий­ския език:

В таб­ли­ца­та не е от­ра­зе­на ни­то ед­на анг­ло­е­зич­на чуж­ди­ца, ка­к­ви­то се на­ро­и­ха сто­ти­ци. Не е от­ра­зе­на и анг­ло­е­зич­на­та ин­то­на­ция, ко­я­то ня­кои уж бъл­гар­ски жур­на­ли­ст[к]и уси­ле­но из­полз­ват. То­ва е ле­ко въз­хо­дя­ща ин­то­на­ция в края на раз­каз­ва­тел­ни­те из­ре­че­ния, вме­сто низ­хо­дя­ща, как­ва­то е тя в бъл­гар­ския език.

В по­ве­че­то по­со­че­ни в таб­ли­ца­та слу­чаи се ка­сае за бук­ва­лен пре­вод от анг­лий­ски. На та­ко­ва би­то­во рав­ни­ще то­ва мо­гат да пра­вят са­мо хо­ра, ко­и­то мис­лят на анг­лий­ски, а не на бъл­гар­ски. Но по­не­же все още тряб­ва ня­как си да се из­ра­зя­ват на бъл­гар­ски, се опит­ват да пре­веж­дат мис­лов­ни­те си кон­струк­ции по най-лес­ния и бърз на­чин – бук­вал­но. И то­ва се пра­ви ма­со­во! Всич­ко то­ва оз­на­ча­ва, че па­ци­ен­тът, след ка­то соб­стве­но­ръч­но е от­ро­вил мо­зъ­ка си и се е пре­вър­нал в чуж­де­нец в соб­стве­на­та си стра­на, се­га за­ра­зя­ва и дру­ги­те. Та­ка­ва епи­де­мия е мно­го труд­но да се огра­ни­чи. Но не­ка все пак опи­та­ме – ня­ма как­во да за­гу­бим!

Ня­кой ще ка­же, че ези­кът се раз­ви­ва по свои соб­стве­ни за­ко­ни и то­ва, ко­е­то на­блю­да­ва­ме, е имен­но раз­ви­тие, ко­е­то ни­кой не мо­же да спре, а тряб­ва са­мо да се при­спо­со­бим към не­го. То­ва пред­по­ла­га 2 не­ща:

1. На­блю­да­ва­ни­ят про­цес е про­грес (на­пре­дък), а не упа­дък.
2. Мно­зин­ство­то ви­на­ги е пра­во и тряб­ва да бъ­де след­ва­но.

Пър­во­то твър­де­ние се про­ве­ря­ва лес­но. До­ста­тъч­но е да ви­дим как се е дви­жи­ла Бъл­га­рия в све­тов­на­та кла­са­ция по т. нар. „Ин­декс на чо­веш­ко раз­ви­тие“ (ИЧР). Та на­ли „чо­ве­кът е мяр­ка за всич­ки не­ща“ (Про­та­гор) и „всич­ко се по­зна­ва в срав­не­ние“ (Де­карт)? Ето как­во се оказ­ва: през 1990 г. сме би­ли на 27^мо мяс­то (стр. 8), а през 2007 г. – на 61^во (стр. 14). Са­мо за 17 го­ди­ни сме се смък­на­ли с 34 места! (През 2010 г. се про­ме­ня на­чи­нът на из­чис­ля­ва­не на ИЧР и пре­ки срав­не­ния с по-ран­ни­те го­ди­ни не мо­гат да се пра­вят.)

Вто­ро­то твър­де­ние се оп­ро­вер­га­ва още по-лес­но. В ма­со­во­то съз­на­ние са вби­ти ог­ром­но ко­ли­чест­во не­вер­ни пред­ста­ви. Ето оп­ро­вер­же­ния на ня­кои по-по­пу­ляр­ни са­мо за Древ­ния Рим, за кой­то ста­на ду­ма:

1. Съд­ба­та на гла­ди­а­то­ри­те се ре­ша­ва­ла не с па­лец, а с от­во­ре­на длан (жи­вот) и сви­та в юм­рук (смърт).
2. Не всич­ки гла­ди­а­то­ри би­ли мъ­же – има­ло и же­ни-гла­ди­а­тор­ки! – и не всич­ки гла­ди­а­то­ри би­ли ро­би.
3. След на­яж­да­не не по­връ­ща­ли, за да мо­гат пак да я­дат. „Во­ми­то­ру­ми­те“ би­ли вхо­до­ве в ста­ди­о­ни­те.
4. Не всич­ки пле­беи би­ли бед­ни – меж­ду тях е има­ло и мно­го бо­га­ти хо­ра, но пак си оста­ва­ли пле­беи.
5. Не­рон не му­зи­ци­рал, до­ка­то Рим го­рял. Бил е на 50 км от­там. Раз­би­рай­ки за по­жа­ра, тръг­нал на­там.

Мно­же­с­тво по­пу­ляр­ни пред­ста­ви за жи­во­тин­ския свят съ­що са не­вер­ни:

1. Щра­у­сът не си крие гла­ва­та в пя­съ­ка при опас­ност. Това не­вяр­но твър­де­ние било на Пли­ний Ста­ри.
2. Пи­ра­ни­те не са аг­ре­сив­ни и не ядат до­би­тък. Това е би­ло пос­та­нов­ка, на­пра­ве­на за Те­о­дор Руз­велт.
3. От тен­дже­ра с бав­но за­гря­ва­не жа­ба­та из­ска­ча при до­сти­га­не на да­де­на тем­пе­ра­ту­ра, а не се сва­ря­ва.
4. След ужил­ва­не уми­рат са­мо ме­до­нос­ни­те пче­ли, зъб­че­та­та на чи­и­то жи­ла не поз­во­ля­ват из­важ­да­не.
5. Би­ко­ве­те не раз­ли­ча­ват чер­ве­но от зе­ле­но. Те се втур­ват към раз­ма­хан плат за­ра­ди дви­же­ни­е­то му.

И т. н., и др. п. Мно­зин­ство­то твър­де чес­то гре­ши. Пол­ски­ят пи­са­тел Wal­de­mar Ły­siak (про­из­на­ся се „Вал­дè­мар Уѝ­шяк“) да­же е на­пи­сал сен­тен­ция по то­зи по­вод: „Jeś­li więk­szość ma ra­cję – jedz­my gów­no... – Mi­li­o­ny much nie mo­gą się my­lić.“ Не­ка чи­та­те­ли­те са­ми да си я пре­ве­дат – на­ли пол­ски­ят език ни е бли­зък!

Сля­по­то под­ра­жа­ние на мно­зин­ство­то ни­ко­га не во­ди до раз­ви­тие. Раз­би­ра се, та­ка жи­во­тът е по-ле­сен – пра­ви то­ва, ко­е­то пра­вят дру­ги­те и ще имаш по-мал­ко про­бле­ми. Но та­къв под­ход е ог­ра­ни­чен са­мо до от­дел­ни дър­ве­та. Тук я ня­ма го­ра­та. Дру­га илю­зия е, че има та­ко­ва не­що ка­то „спа­се­ние по­е­ди­нич­но“. Ня­ма.

Мно­го хо­ра са на стра­на­та на мно­зин­ство­то, за да из­глеж­дат „мо­дер­ни“. („Су­е­та на су­е­ти­те, всич­ко е су­е­та!“) Дос­та са и чуж­до­по­клон­ни­ци­те. За тях Пен­ко Ба­нов, поз­нат ка­то Па­и­сий Хи­лен­дар­ски, пи­са: „О, не­ра­зум­ний юро­де, по­ра­ди что се сра­миш да се на­ре­чеш бол­га­рин и не че­теш, и не го­во­риш на своя език?“

Има хо­ра, ко­и­то си мис­лят, че на­ро­ди­те са без­смърт­ни. Всъщ­ност има мно­го на­чи­ни да за­ги­не един народ. Един от тях е да се за­трие ези­кът му. То­ва е ста­на­ло не са­мо с ла­тин­ския, а и с мно­го дру­ги ве­ли­ки ня­ко­га езици. Са­мо на Бал­кан­ския по­лу­ост­ров има де­сет­ки из­чез­на­ли ези­ци, вклю­чи­тел­но ста­ро­сла­вян­ски­ят и ези­кът на пра­бъл­га­ри­те. Ще из­чез­не и бъл­гар­ски­ят, ако не се по­гри­жим да си го съ­хра­ним. Мно­го от нас мо­же и да не го до­жи­ве­ят, но то­зи мо­мент не­у­мо­ли­мо ид­ва. А без език ня­ма на­род. Ня­ма я и Ро­ди­на­та...

След­ва­щия път, ко­га­то по­не­чи­те да из­полз­ва­те гла­го­ла „случ­вам се“ вмес­то „ста­вам“ или под­хо­дя­щия за цел­та гла­гол, по­спре­те за миг бя­га на реч­та си. Ми­съл­та е по-бър­за от мъл­ния. Ще ви от­не­ме ми­ли­се­кун­ди да съ­об­ра­зи­те, че кап­ка­та дъл­бае ка­мъ­ка не със си­ла, а с по­сто­ян­ство. На­пра­ве­те мал­ка пау­за, за да се се­ти­те кой гла­гол да упо­тре­би­те вмес­то „случ­вам се“ и го за­ме­не­те. Стру­ва си уси­ли­я­та. Ед­на кап­ка по-мал­ко!

Е, да, не е лес­но да се плу­ва сре­щу те­че­ни­е­то. По­ня­ко­га има мно­го теж­ки мо­мен­ти. Но да си спом­ним ду­ми­те на ве­ли­кия аме­ри­кан­ски ин­ду­стри­а­лец Хен­ри Форд: „When every­thing seems to be going against you, re­mem­ber that the air­plane takes off against the wind, not with it.“ (Ве­че вси­чки зна­ят ези­ка; пре­вод не е ну­жен.)